Критики
27 юли 2012
Световната премиера на Концерта за 4 тъпана соло и оркестър от Табаков се превърна в щур пърформанс. Тази уникална за съвременната музика композиция предполага и рядко атрактивно сценично преживяване. Стоян Янкулов, Стоян Павлов, Добри Палиев и Радосвет Кукудов се прислониха в органа на залата - тъпани в скута на „царя на инструментите”, който не само ги прие, но им „услужи” с някои собствени акустични ресурси. Концертът съчетава импровизационност и строгост, тематизъм от две основни практики в нашата история – фолклорна и църковна. Контрастът между двете бе основен за драматургията на творбата, а втората от трите части отива в отвъдното... Две възможности в използването на размера 8/8 показва композиторът. Не само. Ако вземеш партитура на Табаков, можеш да се възхитиш на високотехническото майсторство на автора, на способността му да създаде колосално пространство от съвсем икономичен материал. Така отделният тембър заблестява, откроява се фантастично. Като кларинетът, например, който звучеше като зурна, а пиколото - като овчарска свирка. Квартетът солисти свириха на тъпани с различна височина на тона, „влязоха в играта” сърцато, съчетавайки дисциплината на текста с импровизационния порив. Концертът ще има много интензивен живот, в това съм абсолютно убедена.
в.Култура
23 март 2012
Настроението в творбата(Концерт за виола и оркестър) е отново гнетящо, музиката раздира, изповедта не носи оптимизъм. Бих казала пак, че който очаква да се забавлява, не е слушателят на композитора Емил Табаков. Но в същото време той „играе” с вниманието и концентрацията на слушателя, държи го. Музиката му заема време, но в нея няма излишни дължини, там непрекъснато се случва нещо – необходимостта на автора да го изрази чрез звука е ярка, притегляща, фокусира изцяло вниманието върху себе си. Този ефект се прояви и на русенската премиера на композицията. И още нещо: музиката на Емил Табаков лично мен винаги ме е убеждавала, че е трябвало да бъде написана, в нея седи някакво предопределение на съществуването й. Дотолкова естествено върви във времето и пространството.
в.Култура
20 март 2007
За концерта си Табаков е поканил един фантастичен музикант – водача на челите на прочутия Лондонски симфоничен оркестър Тим Хю. Че изпитва върховно удоволствие да свири този изумително труден в соловата си партия концерт, бе абсолютно ясно (той го и потвърди). Както и че се наслаждава на идеите в поредното отстояване на личния стил на Табаков. Концертът е тричастен (бавна, бърза, бавна част), написан е за класически симфоничен състав с много ударни инструменти и отново е значимо свидетелство на ювелирното майсторство на композитора в граденето на голямата форма. Партитурата е направо красива с графиката си. Композиторът винаги е имал таланта да държи вниманието ти на слушател - той ‛плете‛ музикалната фактура така, че те вкарва в процеса и те прави съучастник, дава ти възможността да гадаеш накъде ще тръгне в тембровата си графика. А и Тим Хю, пак ще кажа, е действително невероятен инструменталист, много умен и диалогичен музикант, отворен за такъв род музициране.
в.Култура
1 февруари 2002
Шестата симфония на Емил Табаков продължава драматико-трагичната линия на неговите предишни опуси в жанра. Афористично казано, композиторът е написал поредната мащабна част на симфонията на своя живот и творческо кредо. В това отношение той е от "творците, които не се променят". Творбата е "изкована" майсторски и властно обсебва вниманието на слушателя. Бе приета с рядък за българската ни действителност и продължителен възторг от публиката. Впрочем напълно заслужено.
в.Култура
2 юни 2000
Според мен този Реквием е като музикален паметник на епохата ни, събрал в едно вълненията на днешния човек с неговия рационален поглед към света. А поради всичко това и най-вече поради художествените му качества го подреждам до най-големите творби на българската музикална класика. А и той е уникален за нас като първо произведение в жанра...патосът , драматизмът, отчаянието и протестът, нежността и суровостта, всичко това прониква дълбоко в душата и оставя един незаличим спомен от съпричастието в една сложна, вечна, позната и неопозната докрай човешка история. Може би фактът, че Реквиемът е дирижиран от самия автор, допринася за вдигането на емоционалния тонус на изпълнението.
в.Култура
Едно наистина забележително събитие в музикалния живот на България – изпълнението на Реквием от Емил Табаков ще остане задълго в нашето съзнание.
Демокрация
В Петата Симфония емоционалното напрежение е на предела на психическата издръжливост. Още една стъпка и емоцията ще се превърне във хаос на страстите, на трагическите буйства.Не случайно на композитора му е нужен огромен състав, всички оркестрови групи са увеличени и много нетрадиционни инструменти са привлечени било за желаната звукова мощ,било за оцветяване. Не са му нужни продължителни встъпления - темата на първата част встъпва още на третия такт, а в четвъртата - само след един такт. А това значи,че излагайки основните теми в двете крайни части на симфонията, композиторът се хвърля в самата емоционална и социална драма. Тя протича стремително и бурно, без отдих, без възпиращи драмата медитативни отклонения.Картината е апокалиптична и самата тема на първата част ми напомня католическата секвенция "Диес ире" (Ден на гнева,ден на страшния съд)-най-трагичния ден за човечеството! Може би съдя субективно, но и в последната част на Петата, композиторът ще подсили още повече този марш към най-страшното-не само чрез неизменно пулсиращия остинатен ритъм в четвъртини, но и чрез една широка "заклинателна" тема ,която е също така с онова апокалиптично звучене, типично за "съдбовните" религиозни напеви (тя с нещо неуловимо напомня нашия "болгарски роспев"). А общото звучене на тази част е в духа на знаменитото Скерцо от Деветата симфония на Шостакович. Може да се възхитим от таланта на симфониста Табаков в драматургическото изграждане на отделните части въпреки отсъствието на контрастиращи теми. Двете крайни части са монотематични и точно тяхната майсторска разработка оформя целостта на формата.Контрастът е заложен не вътре в самите части , а в самата четири частна структура на симфонията. Така втората част ни пренася в една медитивна постимпресионистична звучност, която в своето развитие се завихря в някакви сплитащи се импровизации, които отвеждат (поради отворената "програмност" на творбата) към носещите се от адски стихии образи на средновековната митология.
Истински шедьовър на симфоничната лирика на Ем. Табаков е третата част. Контрастът с двете съседни части е така фрапиращ, че отново трябваше да си припомня оригиналния структурно- драматургичен строеж на тази симфония. В своето развитие обаче и в тази част лириката постепенно ще отстъпи на сменящите се маски на смеха, на гротеската, на сатирично - зловещото. Те ще напомнят, че светът на поетично-лиричното е само миг, след който отново човекът е в плен на маршируващите към бездната редици на "отвежданите на смърт". Може би някому оркестровата мощ на Петата симфония ще се стори прекалено шумна, инструменталните тембри в "тути" замъглени, кулминациите пренаситени и отделните части понякога удължени. Не бих се наел да съдя категорично за една крупна непрограмна творба, току-що обсебила нашето съзнание с първите си открития и с още многото неоткрити от нас стойности. Но, че Петата симфония на Табаков е едно от редките и уникални явления в големите форми на българския симфонизъм, който така успешно импонира на живата до днес европейска драматично-трагедийна традиция, в това не може да има никакво съмнение.
Музикални хоризонти
Табаков открива “пролуката” за оригинална симфонична концепция не в радикално отхвърляне на канона, тъкмо напротив, концентрира се в ново осмисляне на възможностите му. В самия финал на Третата симфония, след тази “оргия на злото”, където хиперболата стига до краен предел, като в последен кадър идват реминисценциите от моментите на “човешкото извисяване в страданието”, които просто се стопяват, умират. Къде е изворът на тази омайваща трагика? Действително животът дава на художника и апокалиптични сюжети...
Българска музика
Колористично-тембровите находки в Симфонията (№ 1) идват логично в подкрепа на инструментално-звуковата й концепция. Пред нас не се разгръща картинно пресъздаване на света, а цялостно осмисляне и психологичеси мотивирана “драма на идеи”.
Българска музика
21 декември 1999
Следващата творба в програмата бе Концерт за контрабас и оркестър от Емил Табаков. Ако този концерт би бил награден дори с международна награда, това все още не би било достатъчен аргумент за високото му творческо постижение. Емил Табаков е значителен композитор, но понеже е великолепен диригент, това неволно засенчва името и стойността на композитора. Контрабасът, поради слабия си приглушен и матов тембър не е особено благодарен като солов инструмент на един симфоничен оркестър. Контрабасът е инструментът на самия Табаков, но не само поради тази причина той е създал блестяща солова партия. Тя е в непрекъснат красноречив диалог с отделните оркестрови партии. Всяка реплика в този динамичен диалог е оригинално оцветена, а гласът на солиращия инструмент е не само равностоен като звук на останалите, но и доминиращ. Емил Табаков е разрешил превъзходно със своя талант и фантазия този особено труден творчески проблем. Сложният свят на творбата държи будно и в приятно напрежение съзнанието на слушателя. Мисля, че не ще преувелича, ако определя този виртуозен концерт като ценен влог в световната музикална литература...
Лазар Николов, в. Музика Viva
Колосалната творба (около час) бе с потресаващо въздействие върху всички, независимо дали изцяло приемат нейната естетика. Вписвайки се в пространствата на Малер-Шостакович като звуков и експресивен интензитет и острота на гротескната настъпателност, симфонията доведе оркестъра може би до пределите на динамична субстанция, с едно устремяване във време и пространство, което сякаш надхвърляше рамките на концертната зала, и на тази вечер. Внушение за титаничните движения във Вселената или преломяването на епохите...? Всеки ,който е следил през годините еволюцията на композитора Емил Табаков е наблюдавал как тънката колористика в по-ранните "концертни" партитури (концертите за контрабас, тромпет, ударни, струнни, Концертна пиеса за симфоничен оркестър), или в "Звездна музика" и "Ad infinitum" премина в сериозните философски страници на трите симфонии и Реквиема, а по-късните-Концерт за оркестър ,Симфония-концертанте, Четвърта симфония - донесоха и опори върху националната жанрова традиция, и по-лаконичен, музикален език. Петата симфония като че ли обединява най-характерни досегашни линии, преосмисляйки ги на ново духовно - емоционално равнище, с многозначни смислови внушения-размисъл за вечните проблеми, обобщение на колизиите на отминаващата ера, предчувствия за идващата ...?
Музика Viva